Тук ще разкрия едно много лично пътуване навътре към себе си, което се осмелявам да споделя пред вас, търсещи хора. Истинско предизвикателство е да остана без маските си и да бъда напълно открита такава, каквато съм. Интересът ми към човешката психика е от дълги години. С любопитство наблюдавах реакциите на хората спрямо ситуациите, обичах да анализирам, но не споделях затова, защото не знаех с кого и дали другите също се интересуват от тези неща. По-късно с интерес забелязвах как експериментирах и как другите реагират на това. Пораствайки, зарязах тези наблюдения и животът отново ме сблъска със ситуации, които нямаше как да подмина.

Член от семейството ми се разболя от психично заболяване. Това ме върна отново към задълбочаването в тази област. Близките ми изпитваха изключителна трудност да приемат това състояние. На мен също ми отне време да го приема, но още по-трудно ми беше да се смиря над избора му. Колкото и да исках да помогна, колкото и усилия да хвърлях, накрая ми се наложи да приема отказа му. Трудно е да гледаш как някой, когото обичаш, отказва помощ и предпочита да остане там, където е. Осъзнах, че това идва от начина, по който аз разбирам живота, а не от начина, по който другият вижда как иска да изживее собствения си живот. А пътят на приемането включва осъзнаване, приемане и адаптиране. Първо, човекът трябва да осъзнае и признае своите емоции и ситуацията, в която се намира. След това идва приемането на това, което не може да бъде променено, и накрая адаптацията към новата реалност, която включва намиране на нови начини за справяне и продължаване напред.

Успоредно с това трудно приемах честите боледувания на децата ми, защото силно вярвах, че аз съм отговорна за това как те се чувстват. Това беше изключително труден период за мен. Чувствах се изолирана от света, неразбрана, с чувство на вина, че не правя нещата както трябва, и с усещане за безпомощност, че не мога да променя нищо. Около мен всички казваха, че това е нормално, но аз усещах, че има нещо повече. Дългите дни, месеци и години, прекарани в обикаляне по лекари и аптеки и избягване на срещи с деца и приятели, ме накараха да се чувствам все по-изтощена и съмняваща се в себе си като родител. Обичам изключително много децата си и исках да бъда перфектният родител. А тези моменти все повече ме отдалечаваха от онази представа от рекламите как майката с лекота решава всички проблеми. Изпитвах трудност да се захвана с каквото и да е било, защото не можех да си направя план от днес за утре, който да спазвам, тъй като винаги се появяваше някоя кашлица или температура в най-неподходящия момент.

След поредната ситуация реших, че трябва да направя нещо. Нещо по-различно от имуностимулатори и какво ли още не, което нямаше никакъв ефект. Някъде ми беше попаднал текст, в който пишеше, че тялото боледува заради психиката. Това провокира интереса ми и усетих, че е прав този, който го споделяше. Започнах да чета и търсенето ме отведе в страницата на БИНАП – Институт по психотелесна терапия. Изучавах дълго време всичко написано вътре и един ден реших да се престраша и да си подам заявлението за специализация. Докато се обучавах, си давах сметка за много неща, много грешки и нови прозрения, но все още моят проблем стоеше. Разбирах, че не съществува един път, който да е като уравнение и да знам какво решение ще ми даде. Непрекъснато имаше ситуации около мен, които ми показваха, че не съм извървяла и една крачка напред.

При всяка хрема, температура или кашлица изпадах почти в паника. Когато децата ми боледуваха, аз изпадах в ужас, въпреки осъзнаването, че това ще мине и не е нищо сериозно. Реакцията ми беше неадекватна спрямо реалността. Минаха две години в търсене на причинно-следствените връзки и се бях отказала. Приех твърдението на хората, че това е нещо нормално и просто стисках да отмине следващият такъв момент. Докато в един момент не осъзнах, че в основата на моята преекспонирана реакция стои тревожната връзка с моята майка и мен по време на детството ми, която несъзнателно предавах на децата си. Знам, че всеки родител прави за детето си най-доброто и съм безкрайно благодарна на своята майка. За мен тя е истински герой.

Докосването до тези дълбоки кътчета на душата ми беше изключително болезнен процес, но в крайна сметка лечебен – за мен и за децата ми. Този опит ми показа, че е изключително важно да се научим да слушаме тялото си, защото то не лъже и винаги ни подсказва, когато дойде моментът за промяна. Силно вярвам, че има начин да живеем по-добър живот, а този по-добър живот се влияе от изборите, които правим за себе си. Това ме вдъхнови и да избера тази професия, защото вярвам, че всеки, който е готов за промяна, може да я осъществи. Всяка промяна започва с първата крачка.